Тодоровден
Конят в символния свят на миналото
Конят е благороден и красив, съчетаващ бързината и пъргавината на елена, зрението на орела, силата на бика.
Той изпитва силна обич и преданост към стопанина си като кучето и едновременно с това е привързан към дома си както котката.
„Великият ден”, в който по стародавна традиция българинът почита и показва привързаността си към своя кон е Тодоровден.
Тогава християнство и предхристиянски представи се обединяват в идеята за промяната, отминаването на зимата и очакването на пролетта. Поредният етап от ритъма на времето се отбелязва с ритуали и надбягвания, изразяващи преодоляване на граничните състояния и необходимостта от разрушаването на стария свят, пречистване, подреждане и победа на новия ред.
Тодоровден е в пряка връзка със Сирни заговезни и е винаги в съботата след нея.
Сирни заговезни се отбелязва в народната традиция с големите огньове- „стрелечки”, с хвърляне на огнени стрели, със страшни маски и невъобразим шум, с белия кукер в Странджанско, с вълнението на момите и ергените и очакванията им за задомяване.
От друга страна- празникът носи християнската традиция с проповядваното смирение, опрощаването и началото на пречистването чрез спазване на 40- дневния пост до Великден.
Християнските патрони на Тодоровден са воини конници: Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат.
Тодоровден е запазил идеята за кушията, съревнованието и победата.
Така той съдържа частица от древна история, трудно доловима под пластовете на времето, история за свят, който е различен от съвременния, за света на древните траки.
Древните траки издигали и почитали коня, като символ на небето и земята, на слънцето и на войната и като тайнствената сила на прехода между живота и смъртта.
На бяла колесница, теглена от 4 огнедишащи крилати коня е описван бога на слънцето Хелиос от древногръцката митология. Три конски глави в кръг, са свещен слънчев амулет- както за траките, така и за всички индо-ирански народи.
Конят е символ на бога на войната Арес. Древните автори разказват за тракийското племе меди, чийто владетел преди да влезе в бой, извършвал жертвоприношение на кон пред военните редици. За такова жертвоприношение разказват и римските историци, когато описват последната битка на Спартак- един от най-великите тракийски войни.
Конят с колесницата пренася в отвъдните вселения починалия тракийки владетел.
Нещо повече- в могилата владетелят е погребван заедно със своя кон, богато украсен със златни амуниции. Това е така, защото конят е задължителният атрибут на царската власт и на аристокрацията. Възкачен на него тракийският цар- жрец, обикаля своите владения и извършва жертвоприношения в олтарите на слънчевите светилища. В представите от миналото истинският владетел е непобедим и силен конник. Затова и в Олимпийските игри надбягването с колесници се е смятало за изключително и само за избрани. То давало власт и знаци на владетел.
Конникът-победител в битки, се сдобивал с прерогативите на Син на Слънцето и можел да изпълнява жречески функции. Победителят в конните състезания става господар и обикаля ритуално своята общност, като така установява символично отново реда.
Тракийските коне са били забележителни, големи, сияйни в златните си амуниции и по-бързи от вятъра. Такива са останали за вечността, благодарение на Омировия епос, в който има епизод за участието на тракийския цар Резос на страната на троянците.