Безбожкият тест

На Безбог в безбожно красиво време

Отдавана не бях правила нищо за себе си. Все бях куфарът в колата по избрания маршрут на някой друг. Все парите, парите, парите.  Е, не е чак толкова. Какво да му мислиш – направи крачка в посока , която гледаш само отдалеч, която е там някъде във висините, в синьото небе и е много истинска.

Оправдаваш се – сега нямам време, после нямам време, ама дали въобще там си струва да се ходи.

Какво означава струва си? Хайде моля ти се... В този живот всичко си струва, щом го минеш през сърцето си.

Реших се. Тръгвам. Натоварвам раницата. Решавам- лаптопа няма да взимам. Какво- сега там интернета не е много свестен. Всичко се качва с лифта. Ски обувки и оборудване трябва да се носи. Не, няма място за излишества. По-добре да взема мезенце, един чайник, връзка билков букет, едни готини чашки за настроение. Ще понаготвя това-онова. Ех, едни сладки с бяло вино, така ми се иска да направя. По описанието на рецептата- указанията са, че въпросните сладки са дълготрайни и след един- два дена, стават по-хубави. Ще сложа и една бутилка ракийка за вечерите, за Бай Георги- хижарят, ей така да имаме повод да седнем на маса.

Тръгнах. Господи, колко е тежко всичко това, което съм помъкнала. Не е за вярване. Май в последните години, по-тежко от чантата за пазар не съм носила. Пустото му консуматорско общество. Явно и аз съм се зомбирала. Сетих се, че навремето не бях такава. Добре е да си спомняме за младите години- какво сме имали, какво сме нямали-  да си сверяваме теглилките за ценностите.

Това е. От тук започна хубавото. Слънчево време, ясно,  лазурно  небе над Безбог. Високо, високо, високо...Снежно. Караш ски до припадък. Пистата до междинна станция не е много дълга. 

Първият ден се чудех: „Брех, защо не тръгва този лифт. 9 часа стана, какво се случва. Лифтаджийте заспаха ли?”. Стояхме всички в столовата облечени. Не издържах, пускам първа пъртина. И смях. Слизам долу на междинна. Лифтаджийте са на линия. Препичат се на слънце и чакат. Питам ги- „Какво чакате, защо не пускат лифта?”. А отговорът беше толкова прост: „Няма за кого да го пускаме?!”

Да, така си беше. Някой трябваше да ни натисне бутона на нас за пускане. Е, на другия ден вече си знаех- стане ли 8,30ч. не се бави- спускай по склона- лифтаджийте са на линия.

Свят ми се зави от каране на ски. Не можех да помня вече дължините. Добре че лифтът е бавен- та да се наслаждавам на природата. Не ми трябва друг лифт. Екстра си ми е така. Защо ми е да бълват 1000 човека на час. Искам си рая, тоя тук на Безбог.

А как си прекарвах дните? Пак хубаво. Нищо не ме дразнеше- неизмити чинии, прах по секцията, сготвено или несготвено ...Тихо и бяло. От десетки години не бях слушала скърцането на снега.

Първата сутрин се „пукнах” в 6,30. В края на март слънцето незасенчвано от нищо най-рано огрява Безбог. Погледнах през прозореца и завидях- някой вече вървеше по снега нагоре, на някъде. Беше със снегоходки. После всяка сутрин беше по същия начин и думите ми бяха все същите- „Ех, да му се не види, как нямам снегоходки, защо няма снегоходки, леле колко съм глупава- защо не съм взела снегоходки...”.

А най-готиното е, че срещащ нови лица, които общуват с теб без да си дават сметка кой, какъв, каква, какво си. Не си знаем имената- просто всеки си говори в столовата. После почваме да си разказваме разни неща- от цивилизацията- кой от къде е, работа, какво прави, за семейството. Ясно- всички тук сме хора. Прекарваме си безоблачно и щастливо. Времето се движи бавно, дишаш дълбоко- това било кислород :). Прочистваш се и снежна пелена пада върху злободневието ти. Така трябва. Догодина пак съм тук. Няма значение- има ли, няма ли сняг. Тук е сърцето на планината- него искам да почувствам.

На тръгване, обещаваме си-  всяка година на Безбог на 25 март. 

П.П.

Ако не можеш с някого да „изтраеш” на тишинка един ден, значи той не е за теб. Безбожки тест!!!

Арт Идея Бг, 2014